Не харесвах нито една от трите си гимназии. Последната я завърших една година по-рано с такъв хъс, че само някой пират би ме разбрал правилно. И въпреки всичко всеки път по това време, когато чуя да се крещи от 1 до 12, се замислям колко е смешно, че преди тази шумотевица не ме дразнеше, а сега е предизвикателство за нервите ми. Казах си, че явно остарявам и се засмях на себе си.
Хубаво е човек да се смее на себе си, да е способен да се иронизира. Младостта е скрита в духа, дори когато тялото вече поддава. Като се замисля за нещата, които бяха важни за мен тогава и тези, които са важни сега започвам да се смея от сърце. Като се замисля за хората, които като типаж бяха важни тогава и тези, които са важни сега се смея още по-силно. Вселената е странно място за живеене, понякога едновременно прекрасно и ужасно. Да си човек е интересно, защото никой друг няма как да извърви пътя ти вместо теб и да те научи как да живееш като себе си, а тук идва неизбежният урок на личната отговорност.
Колко много бих казала на гимназиалното си аз, колко много неща бих се опитала да му спестя, да го предупредя, но аз ли щях да бъда иначе, ако знаех всичко предварително? Щях ли да знам какво наистина е любовта? Щях ли да знам кое е призванието ми? Щях ли да съм способна да извървя пътя на душата си спокойно, защото спокойствието идва от опита?
Може би само бих си позволила да му прошепна ей така приятелски на уше, че любовта не трябва да боли, че ще познае любовта по нейната съзидателност, по способността и да лекува, а не по болката.
Comments