Преди около пет години скочих с парашут. Реших да го направя защото търсих нещо, което не можех да формулирам, нещо, което ми липсваше, някакво средство, с което да преборя тъмнината в себе си.
Истината е, че имах силен вътрешен конфликт, колкото по-навътре отивах по онази пътека, толкова по раздалечени ставаха душата и живота ми, толкова повече бягах от травмите ми и оставях те да бележат, да водят и управляват живота ми. Истината е, че мислех, вярвах, че мога винаги да бягам от тях, да не спирам да бягам никога, да ставам и тръгвам всеки път, когато ме достигнат отлагайки до безкрайност неизбежното. Истината е, че в един момент земята започна да ми теснее, потърсих небето и...за малко не умрях.
Исках да полетя, защото отлагах любовта към себе си, защото не исках, не можех, не знаех как да си я дам. Много често навремето някой ми беше давал да разбера, че любовта се заслужава, тя не се дава даром, не и просто защото си Ти, а защото си послушен, добър и изпълняваш каквото ти се каже безропотно. Бях приела за истина урока, че ако някой не те обича, вината е твоя и трябва да заслужиш тази любов обратно.
Така започва търсенето на нещото, което не знаем как да назовем, но то всъщност е обич от безусловен вид. Всеки започва да я търси навън, защото така сме научени и много често си патим първо по тази пътека, преди вече поочукани, но доста по-мъдри, да поемем отговорност за себе си и да сменим посоката. Помъдряваме, защото ни писва да избираме партньори, които не знаят как да ни обичат. Помъдряваме, защото ни омръзва да привличаме нарциси в живота си и да чакаме чувство и топлина от някой, който е неспособен да ги изпитва.
Помъдряваме, защото се уморяваме да бъдем използвани, наранявани, насилвани и да борим самотата си с грешните средства на грешни места.
Когато не се обичаме, позволяваме на хора да влязат в живота ни, които няма да знаят как или няма да могат да ни обичат. Ще обвиняваме късмета си, Вселената, родителите си, вместо да се огледаме в хората около нас и да видим всъщност нашето лице. Нищо няма да се промени докато не поемем отговорност вече като зрели хора за себе си. Всеки път с всяка следваща връзка ще смятаме, че сме намерили най-накрая мястото, където спокойно ще можем да положим главата си, но вътрешно ще сме нащрек и няма да знаем как да успокоим душата си.
Където и да отидем, каквото и екстремално нещо да направим, както и да се мъчим външно да преборим страха, вътрешният ужас, истинският страх, който ни тормози, винаги ще е там и ще ни чака да се уморим, да спрем, да му обърнем внимание, за да може най-накрая да поговорим. Всъщност той това иска, не да ни убие и изпепели (не и в този смисъл), а да бъде чут и видян, да му дадем уважение чрез вниманието си, след като сме го заглушавали толкова много години. Чрез него да чуем себе си.
Пътят отвъд е през.
Comments